"Боже, колко мъка има по този свят" - до манастира Острог в Черна гора

Мястото е манастира  Острог, който се намира само на около 50 км от столицата на Черна гора - Подгорица. На около 900 метра надморска височина, след път изпълнен с непрекъснати завои и урви, често изправящи косите на пътниците в автомобилите се стига до манастира. Стигаме по време на вечернята, а прииждат нови и нови автомобили. От тях слизат хора, доста от тях с различни проблеми, виждаме майки, чиито очи са изпълнени с мъка, но в тях проблясва и надежда, молба. Гледам, сякаш съм попаднала в друг свят, сякаш съм в безвремие и просто наблюдавам околните, а те не ме виждат. Палим свещи, качваме се и до старата сграда на манастира, която е като вкопана в една вертикална планинска скала, сякаш построена от невидими сили, а завоите до него са толкова много, чувствам се като попаднала в друг свят - на вярата, мъката, радостта, молбата и молитвата.

От една врата излиза млада жена, сълзите текат от очите и, целува дверите на помещението, покланя се и поема пътя си обратно към автомобила. Идва мъж с две деца,  прекръстват се, целуват стената и влизат. Влизам и аз като тях в едно малко и леко вкопано помещение, изпълнено със стари  и доста унищожени стенописи, които грабват. Цялото ми любопитство се изпарява, защото занемявам от една картина, която не ми дава мира толкова дни след пътуването ми. Пред мощите на Св.Василий стои жената с малкото дете на ръце, свещеникът е покрил детето с епитрахила си и чете пламенно молитва, встрани до певницата пеят химни мъж и младо момиче. Свещеникът отправя молитвата от дъното на сърцето си, гласът му леко потрепва от досега с толкова мъка, детето и майката плачат, близките им също, целуват мощите и на финала излизат, кръстейки се и целувайки прага на помещението. Сякаш гледах тайнство, при което изцеление  се раздаваше на болните, или така поне ми се ще да си мисля, една невидима енергия на мъка и молба политаше към небето и друга, даряваща спокойствие, здраве и благодат, идваща от небесния свят, обливаше присъстващите. Цялата емоция от пътуването по завоите над толкова урви, към които като отправях поглед, заставах нащрек и все ми се струваше, че пътят свършва и ще остана някъде там, далеч, се изпариха. Приготвеният за снимки фотоапарат бе прибран в чантата, а очите ми овлажняха. Впечатли ме вярата, онази, истинската, когато хората с проблеми със здравето намират утеха и молят единствено Господ да им помогне, защото всички други надежди са попарени и това е единственият изход....Та като в "По жицата" и аз да заключа: "Колко мъка има по този свят, Боже" и да пожелая на всички много здраве и вяра, а останалото...ще го постигнем някак!

Тук се вижда стария манастир, горе, високо в планината, близо до Бог

Много от поклонниците оставят дарове за манастира - олио, хавлиени кърпи и сапуни. Във входа на манастира има кладенче с лековита вода, докосването  до която пази от зли деяния и болести. 

Легенда разказва за майка, която оставила дървена люлка на върха на стената над манастира. Детето се разплакало и люлката се разлюляла  и паднала от голяма височина. Люлката станала на парченца, но бебето останало невредимо.

Вярващите смятат, че допирът до мощите на Св.Василий прави чудеса!