Сладкиш "а ла Бейкуел" или просто сладкиш с вишни

Няма да успея да се реорганизирам комай.....С този ужасен режим, при който ставам заран с блуждаеща глава, отнасям се до кафе-машината, а докато чакам кафето да разнесе своя аромат, връхлитам в банята, блъскайки всяко нещо, покрай което мина...Агонията свършва след душа и изпиването на чашата кафе с мляко и мед и вече мога да потегля към работното си място.
А след прибирането от работа у дома започвам да готвя вечерята, прескачам до компютъра, разнасям лаптопа по плота или масата, но тъй като батерията му вече не е в перфектна форма и бързо се изразходва, нямам много възможности за практикуване на дейности като "многоръка" и го зарязвам по средата на нещо започнато да се зарежда в друга стая. Просто нямам удобен контакт, а когато съм във вихъра, не е желателно върху плота да се мъдри и компютър. След вечерята съм в състояние да свърша безкрайно много неща - чета, пиша, отговарям на нови мейли, мога да се заема с хиляди неща, а и да ги свърша....важното е да няма много хора около мен, просто да е тихо и това е достатъчно за да се свърши безкрайно много работа. Обикновено и десертите правя по това време, но това създава голям проблем. В малките часове трудно стават снимките, а заранта от тези сладкиши трудно мога да запазя за снимки. Нали домашните грабват по нещо за закуска или прибират за похапване, та вече видът не  същия, а понякога всичко е изядено....Ама нали това е целта,  не се оплаквам, а май се оправдавам защо точно не публикувам рецептите с добри снимки на дневна светлина.
Сладкиш с вишни
3 яйца
1 ч.ч. кафява захар
5 суп. лъж. масло
1 ч. ч. смлени лешници, орехи и бадеми (от всички по малко)
1 ч.ч. брашно
1 ч.лъж. ванилов концентрат
Фурната се нагрява до 180 градуса, изсипвам сместа в предварително намаслена керамична форма за тарти с диаметър 26 см., отгоре нареждам замразените вишни, като пробвам лекичко да ги натъпча в тестото и пека около  45 минути. 
След изпичането се ръси с пудра захар. Снощи сладкишът изглеждаше доста добре, заранта някой го беше нарязал по странен начин (както се обясни по "диагонален метод"), а заплахите за студа, които се сипеха от всички сутрешни блокове ме накараха да навлека всичко възможно и бързо да потегля на работа, без да се мотая и да правя снимки. Предлагам ви направените преди минутки на последното парченце......















Две награди......Благодаря, Зиче и Мони!

Тази публикация май е преседяла повече от седмица, но няма да променям нищо в нея, ще сложа и снимките и я публикувам...по-добре късно, отколкото никога...





Мили момичета, драги Зи4е и Мони, благодаря много за наградите! Няма да скрия, че с тях хем ме зарадвахте, хем притеснихте мъничко....Видях наградата на Зиче най-напред, искаше ми се да подготвя нещо специално като отговор на невероятно милия жест, но тези дни си бяха истинско изпитание за мен. Имах една добра (поне според мен) идея, но трябваше да я презентирам добре и да потърся подкрепа за нея. Паралелно с това се наложи доста бързичко да довърша два позарязани доклада за конференции, които вече приближават. И за да не подготвям нещата в последната нощ направих всичко възможно да ги приключа навреме. Е, с това се справих, нещата с презентацията потръгнаха и скоро ще се види и плода на идеята, дано да стане нещо добро. Като "дойде времето" ще ви информирам, скоро ще е....Позанемарих посещенията си по блогове, в къщи приготвях само по-бързички нещица, а ако направех нещо достойно за снимка, то тутакси бе сервирано и изядено, никой не успя да преживее напъните ми да снимам...Искаше ми се през този уикенд да наваксам, но бях забравила, че съботата е работен ден. А само неделята за нищо не стигна. Е, успях да направя хляб, печено и едни къпкейкчета, но когато вече бях приключила с всичко, отново се наложи да правя снимки на лампи и пак не се справих добре. Мислех да изчакам, но ще публикувам този пост, отново с поредната доза извинения.
И.....сега за мен (ето това е най-трудното, какво ли да пиша за себе си, свикнала съм да описвам нещата при останалите, а не при себе си, което е трудно..)
1. Обичам да чета книги, да слушам музика, да отглеждам цветя (което е голям проблем през зимата, тъй като живея в апартамент и едва намирам място да ги поместя всичките) и да готвя. Готвенето сякаш изпразва главата ми от грижите, от проблемите, от задачите и ме кара да дам най-доброто от себе си. Обичам да майсторя и различни декорации. Преди Коледа    домашните ми имат нещастието да виждат кашони с разни материали, силиконови пръчки и пистолети, панделки, купища шишарки и изсушени клони, но тези занимания все пак си имат и край. А около Великден къщата заприличва на кокошарник - месеци преди него се започва закупуването на спринцовки, с които изпразвам яйцата (от суров белтък имам алергия и не мога да ползвам традиционните методи с издухване), а когато кутиите се напълнят, вадя восъците, писалките и се започва едно безкрайно рисуване по тях... На финала се разтварят боите, почистват се восъците и нещата се подреждат....Изписаните яйчица потеглят към домовете на близки и приятели, а аз се заемам с козунаците ...
2. Обличам се спортно, почти винаги с панталон (обикновено джинси), обичам да ходя на т.нар. "теренни проучвания" и "да вадя душите на хората", както се шегува една приятелка. Не се плашете, просто ги разпитвам, обикновено търся най-старите хора в селото и това вече носи неимоверна радост....Разговорите тръгват, думите са записани, лицата запазени в снимки и филмови ленти....Всъщност точно тази комуникация носи най-много информация, защото написаното в книгите не е достатъчно, днешните хора живеят различно, мислят още по-различно и това променя делниците и празниците им....
3. Изпитвам тъга, защото някога пропуснах много моменти, за да задам всички въпроси на моята баба, Бог да я прости, но човек приема собствените си баба и дядо като даденост и не може да си представи деня, в който те вече няма да са около него.. Но.....това е животът....
4. Имам си едно шантаво колекционерско хоби - събирам магнити за хладилник, имам и колекция от писани яйца, но с нея е трудно, тъй като изисква специален режим на съхранение и е доста чуплива....
5. Обожавам хубави аромати, не мога да устоя на качествените парфюми, това си е болест някаква...... Обожавам да си купувам и разни кухненски джаджи, подправки от знайни и незнайни места, за чиято употреба после се налага да преравям мрежата с часове.
6.  Мразя да мия чинии (за това си има машини), гладенето е досадно задължение, въпреки че си е необходимо зло и няма спасение, но не е пък болка за умирачка, де......
7. Пожелавам си здрави и щастливи близки хора, здраве на мен самата и възможност да подреждам приоритетите и да не са ангажирам с всичко, за което ме помолят, да спра да давам идеи и после да хуквам да ги осъществявам, а да имам повече време за близките хора....
Мисля, че изписах твърде много, време е да напиша рецептата за неделните къпкейкове, чиято рецепта е адаптирана от тук
Необходими продукти:
3 яйца
3 жълтъка
1 ч.ч. захар
6 суп. лъж. брашно
1/4 ч.лъж. сол
3/4 ч.лъж. бакпулвер
2/3 ч.ч. прясно мляко
1 1/4 ч.ч. брашно
около 2 см. ванилова шушулка
Фурната се нагрява на 180 градуса. Млякото се слага в съд върху котлона, в него се сипва маслото и разполовената шушулка ванилия (този метод всъщност ползвах  многократно при направата на мъфини и  къпкейкове, създава особена въздушност и добавя прекрасен аромат) . Оставя се настрани да се охлади за кратко. Яйцата се разбиват с жълтъците и захарта, към тях прибавяме млечно-масления разтвор (без шушулката), а към тях се добавят сухите съставки. Сместа се изсипва в хартиените чашки и се пекат за около 20 минутки. 
След охлаждането им с лъжичка се издълбава малка дупчица в центъра , в нея се сипва сварено кафе, в което има добавена малко захар и ванилов концентрат. В оригиналната рецепта кремът се прави с маскарпоне, но поради липсата му просто смесих малко сирене Филаделфия със сметана и пудра захар......
Тук всички къпкейкове са подредени, но естествено е късно вечерта и качеството на снимките е "брилянтно" :))

Бройката е вече значително по-малка, домашните чакат да отнесат по работните места и тези и са доста нервни от суетнята ми рано заранта....






Св. Атанасий Велики

В моите детски спомени Св.Атанасий е този, който помня от едноименния храм в Асеновград. Една от църквите, любими на моята баба Петра, Мир на праха и.....Дали защото братовчед ми носеше това име, или заради нещо друго, но тя обичаше да ходи там и  ме вземаше със себе си. А в онези времена  църквите бяха мистични места с малко баби, целите облечени в черно, със забрадки на главите, които все обясняваха какво трябва да се прави и какво не, с много благи свещеници (също на достолепна възраст, като че излезли от друга епоха).....
Св. Атанасий Велики е роден през 295 г. Ръкоположен е за дякон на 23 годишна възраст, участва в Никейския Вселенски събор, пет години по-късно придобива епископски сан. Става архиепископ на Александрия, бори се срещу арианската ерес, умира през 373 г.


А какво разказват бабите за Светеца:


Някога се събрали различните светци и си поделили земята и небето.... На Св. Атанас се паднали зимните снегове и ледове. На 18 януари Светецът обличал бялата си риза, качвал се на белия си кон, отивал високо в планината, откъдето се провиквал :"Отивай си, Зимо, да дойде Лятото!". Като го чуела Зимата, започвала да стяга багажа си, за да си тръгва, а лятото събирало своя, за да дойде при хората. Та затуй много хора се качвали по високите баири да посрещнат първи изгрева на слънцето и пристигащата пролет. В Етрополе палели огньове, които стари и млади прескачали за здраве, а мъжете в Плевенско се хващали на хоро, съблечени по ризи. За хората от Самоковско от този ден се стопляло, тъй като Св. Атанас "забожда главата си в земята и така я грее".
В много краища на България вярвали, че на този ден се ражда чумата, затова месели пити и колели черна кокошка като жертвено животно, та да я умилостивят. Жените(!??!) колели кокошката на дръвника или на прага на къщата.  Готвели я с ориз или кисело зеле. А готовото ястие поднасяли на трапезата в дома, като преди да седнат домашните, отнасяли из махалата на съседите срещу болести. Прабабите ни пазели перата от тези черни кокошки, за да лекуват децата от обриви и треска. Пресните питки намазвали с мед, най-отгоре им бодвали по стрък сушен босилек от Кръстовден и раздавали на близки и познати.
И да не забравите, че традицията повелява днес да не се тъче, преде, шие, плете........направете своята питка, оставете я да обиколи нивката, намажете я с мед, декорирайте с босилек и да ви е сладко!

Денят на Св. Антоний





Да е честит денят на Св. Антоний на всички, които носят името му, пожелавам им здраве, късмет и слънце в душите и сърцата! 
Понеже традицията повелява на този ден жените да не работят нищо, а мъжете да не впрягат воловете , та да са здрави домашните животни, а нямаше как да не отида на работа и да отметна куп задължения, реших у дома да не пипам нищо тази вечер. Мъжете не впрегнаха воловете, та предписанията са изпълнени, нищо че домашно животно нямаме....
Не грабнах вълната, хурката и вретеното, това не съм го пробвала никога, не започнах нова плетка (май ми се удава само шалове да плета...), не тъках, не сварих нито леща, нито боб, содена питка не умесих...
А за утре, за деня на Св. Атанасий - нямам черна кокошка, и да намеря, не мога да я заколя на дръвника или на прага на апартамента, за да я сготвя със зеле или ориз......Значи и перата от черната кокошка няма как да имам, та да лекувам с тях треска или разни кожни обриви....закъсах я днес, за утре перспективата не е по-различна......
Но поне заранта преди да хукна на работа направих няколко снимки на последните бисквитки с шоколад и лешници, които са малко по-добри от тези в предходната публикация, все някога ще се науча на основните правила.....
Черпя ви виртуално - да ви е сладко!



Бисквитки с лешници и шоколад / Cookies of hazelnuts

В главата ми цари тотален хаос-занимавам се с хиляди неща едновременно, от едно занятие прескачам в следващото, комай прекосявам непрекъснати лабиринти..... Преди седмица (5-9.01.) бях на теренно проучване на маскарада в Гърция, завърнах се, поработих доста върху новата ни изложба със заглавие "Виното", в петък отново грабнах диктофон и камери и хукнах по други маскирани, а през уикенда се опитвам да обработя материалите си, скачам от тема на тема, не зная какво точно правя....
Но да се върна на темата на публикацията и защо направих точно тези бисквитки. А това значи пак да спомена маскарада в Гърция. Отидохме в с. Кали Вриси, което се намира близо до Драма, за да документираме игрите на бабугерите. Нямахме резервация в хотел, но това не ни пречеше, въпреки че в екипа ни беше и колегата от Музея на Средиземноморието и цивилизациите от Марсилия, Франция Мари- Паскал, за която това бе леко притеснително. Разчитахме на това, че сме с кола и няма да има проблем да намерим хотел в Драма или Серес....
За наше удивление се оказа, че в селото има хотел, който се оказа невероятно приятно място със собственици - младо семейство, което е преустроило една къща на някогашен търговец на тютюн  в приятен хотел. На първия етаж някога (както навред по селата в този регион) са живеели животните, на етажа над тях собствениците, а най-горе на третия етаж разполагали низите с тютюна. Къщата е ремонтирана, към всяка стая има санитарни възли, а стилът дава една приятна закачка и мост между минало и настояще. Всеки един предмет, свързан с традиционния бит на региона и този от последните десетилетия е разположен с много вкус и усет. Така хотелът не създава алюзия за т.нар. у нас "битови къщи или битови стаи", което определение ме дразни леко.....
Ние всъщност бяхме първите гости на хотела, чиито финални щрихи се довършваха, но нас това не ни попречи. Собствениците - Ангелика и Христос се вълнуваха от традициите на региона, от  историята му и ни помагаха изключително много в нашата работа, звъняха по съседните селища, за да координираме точните часове на събитията и как да видим максимален брой маскаради в околността за кратко време.  
Когато бабугерите тръгнаха на посещения из селото на 6.01. - Богоявление, посетиха и хотела. При идването им ние все още седяхме на масите със закуска и чаша кафе. Специално за тях Ангелика беше направила едни сладки,   които предложи и на нас, но ние хукнахме след маскираните, за да ги следваме по техния път. Денят не бе от най-приятните заради непрестанно усилващият се дъжд, който ни караше да стоим с разни найлонови пликчета върху камерите, да местим чадъри, качулки и да бъдем нервни....Когато бяхме прилично мокри и измръзнали, се върнахме в хотела, където светкавично ни предложиха по чаша ароматен чай от билки, набрани от собствениците на хотела. Комбинациите от билки бяха наистина перфектни, а заедно с тях имахме възможността да пробваме и от от сладките. Още след първата хапка от тях по устните ми се разтегна блажена усмивка, гледах дали някой от колегите ми няма да се откаже и да остави някоя, но сладките бяха изядени..... Ангелика ни попита дали искаме още, но в този миг реших, че е по-важно да имам рецептата, която получих на секундата и тук ще можете да видите и нея, написана от самата Ангелика.

И рецептата за сладките.....
Продукти - 
3 белтъка
щипка сол
150 гр. захар
50 гр. брашно
150 гр. смлени лешници
100 гр. шоколадов кувертюр
75 гр. меко масло
Първо се разбиват белтъците със захарта, заедно с щипка сол, но не до гъста смес, добавяме мекото масло, после брашното, лешниците, шоколада (настърган на едри парченца). Върху тава, застлана с хартия за печене се сипват с чаена лъжичка на разстояние, тъй като се разливат. Пекат се в предварително загрята фурна на 180 градуса за 12-13 минутки. Не зная колко време могат да се съхраняват, у нас няма да е задълго.....









Поредните извинения за калпавите снимки, явно вечер без осветление тази работа няма да стане, но ми липсва организация, съжалявам.....



А това е подаръкът, който получих от колегата ми Мари- Паскал, завърнала се от пътуване  до Карибите


Светът пред маската, светът зад маската и магията на маските

Често са ми задавали въпроса кой е първият човек, който е сложил пред лицето си маска, защо и кога. Нямам отговор на този въпрос. В далечни времена хората слагали пред лицата си маски, за да се свържат със света на мъртвите прадеди, да преминат в света на Отвъдното, войнът слагал маска пред лицето си, жреците....... И всичко това за различни мистични ритуали. А какво кара и днес хората да покриват лицата си с маски, да обличат странни костюми и да носят тежки звънци, с които да обикалят селищата  по цялата Земя?
Защото маскарадите не са явление само българско, а световно, защото маскарадите властват навред.....
У нас също маскарадната традиция е жива и днес. Има специални дни от календара, когато хората се маскират. Прадедите ни вярвали, че във времето след Рождество Христово до Богоявление дните били "мръсни", защото преди да се въведе порядъкът в света с кръщението по Земята бродят всякакви духове, голяма част от които били лоши и вредяли на хората. Та за да се прогонят тези лоши сили, да се прочистят селищата, а и просто за забавление хората надявали страшните костюми и поставяли маските.... Някога се маскирали само мъже, млади, здрави, явно това си е било един вид ритуал, който да показва, че те вече минават в нов статус, че са годни за женитба....Всеки сам, тайно от останалите е правел маската си. Вярвали, че така маските имат по-голяма сила, а и никой не е знаел кое е лицето зад маската. Излизал всеки младеж от къщата си още в тъмни доби, събирали се всички на някое тайно място извън селището и после тръгвали заедно към къщите, влизали във всеки двор, играели, честичко извършвали и лудории разни, а за стопаните на дома било важно да ги посрещнат, да ги подкрепят с храна, вино и ракия, да ги даруват с разни продукти и дребни пари. А след обиколката из цялото село дружината се събирала на мегдана, жителите също излизали и наблюдавали пародийната сватба между двама момци, единият облечен в женски костюм,  типичен за региона... Събраните храни групата продавала или подарявала на бедни хора от селото, а парите ползвали за благотворителни цели или за общото благо- я книги да купят за селското читалище, я чешма да съградят, все за благото на общността.....
На 13/14 януари, когато по стария календар настъпвала Новата година тръгвали дружините на маскираните в Пернишко, дошла е Сурвата. Няма да разказвам за миналото на маскарада в този регион, ще концентрирам разказа си върху последните години. Странно нещо се случва в тези два дни. Онези пусти села, в които живеят само неколцина възрастни, хора, които са живели в големите градове и след пенсионирането си са се завърнали на село, за да освободят апартаментите за фамилиите на наследниците се оживяват, прииждат автомобили, пълни с млади хора, отвсякъде се чува весела гълчава. Започват да пушат комините на старите къщи, появяват се повече светлини, на площада се подреждат дърветата за огъня и от автомобилите се вадят звънците, нанизани на колани. А като се посмрачи, хора с костюми, върху които са пришити парцали или с дрехи от кожи и начернени лица прибягват от един или друг край, събират се около читалището, бабите носят тепсиите с баници или пити, скарите са запалени, виното и ракията наточени и чакат маскираните. Вечерта на 13-ти януари групите играят в центъра на селото около огъня, гостуват на други села, като се спазва правилото "едната година посрещаш група от друго село, следващата ти отиваш на гости", веселието продължава до малките часове на следващия ден. На заранта групите се събират и тръгват на обиколка из селището. Всички ги чакат като скъпи гости, няма къща, в която да не са готови за посрещането им. Местните казват, че за тях Сурвата е като най-важния национален празник. Виждаме с маските възрастни мъже, младежи, жени и деца. Най-малките също са облечени с типичния за селището костюм, но звънчетата по коланите им са по-леки. А тези на възрастните мъже често тежат около 30- 40 килограма. Каква сила, енергия и страст трябват, за да обиколиш километри, да подскачаш с тази тежест върху себе си, а да не забравяме и маските. Много отдавна в този край са започнали да правят все по-масивни конструкции на маските, декорирани с пера, кожи и много рога. А тези маски тежат, трудно е да се пази равновесие с конструкция, често висока повече от 3 метра, облепена с различните декорации, ама нали пък това е начин да демонстрираш и силата си....
И тази година селата бяха огласени от глъч, музика, звъна на чановете и хлопките, бюлюкбашиите, облечени с костюми на четници обикаляха и със саби и свирки подреждаха групите и даваха тон на действията на всички, тъпаните разцепваха мрака и ни помагаха да влезем в едно магическо пътешествие, да станем съпричастни на ритуала.
Единствената неприятна изненада за мен самата бе наличието на няколко маски във всяко село. Понякога заради това мразя фестивала, който се провежда в Перник всеки последен уикенд на януари. В регламента на фестивала има състезателен елемент и групите ревниво пазят в тайна своите маски, за да не се получи така, че хора от близко селище да се появят с идентични на техните и да им вземат наградата. А на площада изваждат само няколко от старите маски, които са добре познати на всички. Местните ни познават и ни разрешиха да  снимаме маските им, заключени в специално помещение, но от уважение към труда им и заради проявеното доверие няма да ги публикувам сега, преди фестивала "Сурва" в Перник.
Предлагам на вниманието Ви няколко фотоса, с които надявам се да усетите атмосферата на маскарада.









И понеже голяма част от постовете се въртят около темата за храната, сега ще пусна и фотоси на ястията, които се подготвят за празника. Обикновено се готви "вариво" - свинско със зеле, питки и баници. В с. Чепино имаше баници, пити и домашна пача, която беше много вкусна. Е, кюфтета и кебапчета също, но те не са мои фаворити....










Saltimbocca - chicken pieces with sage, wrapped in our own Prosciutto Crudo

След завръщане от поредното теренно проучване се налага да приготвя нещо бързо и същевременно вкусно за обяд. При направената проверка на хладилника и фризера открих различни меса и пакет нарязано прошуто, което ме накара да си спомня за рецептата на Силвена Роу, чиито презентации харесвам. Пилешките гърди бяха набързо размразени, прошутото извадено, а листенцата салвия откъснати, измити и подсушени.
За целта пилешките гърди бяха нарязани на жулиени, увити в две слайсчета прошуто като пръстчета, оваляни в брашно. А когато цялото налично количество прошуто и пилешки жулиени бе пакетирано като тънки рулца, ги овалях в брашно, запържих за кратко в масло, а след това в тигана сипах чаена чаша розе, и половин чаша вода, прехвърлих всичко в тавичка и запекох за 7-8 минутки. Рецептата е лесна, а пилешките рулца наистина сами скачат в устата.....Да ви е сладко!
И ето и самата рецепта на Силвена Роу:

Лицата на.....

Изчезнах бързо от виртуалното пространство, колкото и бързо се появих, но се наложи да се отправя на едно пътешествие, за да документирам маските в Гърция. Имам много за споделяне, но днешната ми публикация само ще отвори завесата за малко, тъй като фотографиите и видеокасетите се нуждаят от спешна обработка, тъй като скоро ще се появи нова серия и ще започна да забравям кое къде се е случвало...
Никой не знае кой е първият човек, поставил пред лицето си маска и защо- дали е опитвал да се свърже с прадедите си или с боговете, дали е търсел изцеление или се е готвел за битка, дали е трябвало да се скрие с нейна помощ от лошите духове или да измоли благоденствие....И понеже никой не го е документирал, за нас остава да гадаем или предполагаме. А и дали това е най-важното или трябва да разберем защо и днес хората слагат пред лицата си маски и участват в тези ритуали, какво ги кара да се завръщат по родните си места за деня на маскарада?
Участвам в един голям европейски проект - "Карнавалът - крал на Европа", благодарение на който успях да посетя маскарадите на доста европейски страни, а имам и още в списъка за тази и следващата година. Въпреки информацията за маскарадите в съседните страни все не сколасвах да отида до Гърция, за да видя какво се случва там. След малко проблеми преди празниците буквално за ден се организирахме с колеги и потеглихме към селата около Драма, Гърция. До този момент просто бях минавала през Драма на път за Кавала и Солун, но не бях обърнала внимание на региона. Някак си винаги съм била привлечена от морето и съм пренебрегвала този край. А всъщност селата около Драма се оказаха невероятно интересни и това бяха едни наситени с прекрасни преживявания дни. В този край маскарадите се провеждат около Йордановден и Бабинден (поради тази причина пропуснах да отправя поздравите към имениците, за което се извинявам). Първото, което се набива на очи при влизането в селата е това, че те са живи, че няма толкова запуснати къщи като при нас, както и това, че хората са доста спокойни и усмихнати. Вярно, че по време на карнавал и нашите селища оживяват, но духът се усеща различно....Не зная коя е точната причина за обезлюдяването на селата ни, но наистина ми стана мъчно, защото непрекъснато правехме аналогии. А и хората бяха невероятни, лицата на бабите ми напомняха за тези от моето детство и сякаш се пренесох за кратко в друг свят......
За маскираните и техните обичаи ще разказвам в друга публикация, както и за обредните храни и представянето на няколко интересни за мен персони.
Сега ще Ви разкажа за вечерта преди Богоявление, когато бяхме поканени в една фамилия в село Кали Вриси (някога селото е носело името Го̀ренци, когато в него са живеели българи, а през 1927 г. е преименувано. Новото име е дадено заради множеството извори до селото, голяма част от които са каптирани в красиви чешми) за последната Кадена вечеря. Привечер хората отиваха до гробището, което е невероятно поддържано (отново ще си позволя да направя паралел с нашите тревясали и близки до прерии...), минаваха през храма, чийто патрон е Св.Марина, целуваха иконите, палеха свещи, носеха кадилници, с които прикадяваха гробовете (малко преди това бяхме изненадани от хората, които срещахме - много от тях носеха по улиците кадилници и това ни накара да си задаваме въпроси) и отиваха да запалят кандилцата на гробовете на своите близки. Цялото гробище бе наситено с аромат на тамян, а светлината като че донасяше спокойствие. Помолиха ни да не снимаме на гробището, така че снимки от него няма да покажа.  След придружаване на нашите познати до това място се върнахме в къщата, в която бяхме поканени за Кадената вечеря. Трапезата беше наредена, домакинът прикади трапезата, накара и всеки от нас да направи по едно движение с ръка, с което ароматите да стигнат  и към нас, отиде до всички помещения в къщата, до двора и се върна при нас. Нашият домакин - Никос, живее с майка си Елени.Тя е на 93 години, много ведра и слънчева жена. Тя начупи с ръка една филия хляб на толкова парчета, колкото души бяхме около масата, каза молитвата "Отче наш", после всеки трябваше да потопи хляба в една чаша, пълна с червено вино, да го изяде и след всичко това седнахме да се храним.
В момента не разполагам с всички фотоси, едната карта забравих в музея, така че сега ще пусна няколко снимки от селото. А скоро ще публикувам и разказите за маските, за хората и тяхната храна....














Тук са останките от зидове на някогашните къщи от с. Горенци
Едно от стотиците дървета с нарове или калинки, както ги наричат
Posted by Picasa