За хляба и Благовещението

Нещо ми е трудно да стартирам тази публикация - искам да разкажа доста неща, а всъщност нямам идея откъде точно да започна....

Икона "Благовещение" от Музея в Корча- някога Енвер Ходжа в Албания  прибрал всички икони в музея, а храмовете превърнал в складове и обори 

Днешният ден- Благовещението, който свързваме все с рибната трапеза, ама мен за разказа ме тегли към хляба отново. 

А понеже темата за него, за хляба, ме занимава и професионално, преди година обиколих с колеги няколко балкански страни и основното, за което разпитвах си беше обредния хляб и печатите за хляб. Чудя се с представянето на коя от събеседничките ми да започна, но всъщност първата, за която се сетих беше баба Анастасия от албанското село Церье. Пътуването в Албания из селата около Преспанското езеро беше толкова интересно и изпълнено с невероятни емоции, хората бяха толкова отворени и любезни, а живеят доста тежък живот от десетилетия....Няма да дискутирам проблемите за идентичността, защото днес нещата са различни и не желая да принуждавам хората там да казват неща, с които да си мислят,че ще ми харесат. Не това беше целта на посещенията в селата и много домове, въпреки, че не минахме и без въпроси относно процедурата за издаване на български паспорти....

Ама пак се отплеснах, тръгването за село Церье беше доста импулсивно, от съседното село ни казаха, че заради изборите са пооправили пътя към него и ако решим да тръгнем, няма как да не стигнем. Пътят се виеше в планината, да е си помислите, че асфалт имаше, просто леко утъпкана пръст, поосечени дървета и храсталаци около тесния път, но в колата присъстваха четири луди глави, които непрекъснато си повтаряхме, че сега трябва да стигнем до селото, иначе не се знае дали ще сколасаме пак да дойдем по тези места и няма да се отказваме. Доста пъти спирахме и гледахме раздвоените пътища, анализирахме кога са минали други коли и къде би трябвало да е селото, щото навигацията не функционираше, а ние нямахме представа къде се движим. След шеги и напрежение /защото имахме уговорена среща в определен час в Корча/ ще успеем ли да стигнем и колко човека в селото ще открием, видяхме отдалеч селото и успокоихме душите.

В селото живеят към десетина души, все възрастни хора, магазин няма, добре,че щерките и синовете им работят по Гърция, а преди Великден бяха минали да позаредят с продукти родителите... В тази пустош хората обработват земята, гледат животни, ама и няма как другояче, животът е безмилостен...

Първият срещнат от нас жител на Церье, който така и не се начуди какви сме ние и дали сме наред да идем при тях, там, на края на света....

Храма в село Церье, Албания

Къща в селото

Хляба на баба Анастасия

Гледка към Преспанското езеро - и типичните бункери се виждат като гъбки

Цялата къща се варосва преди Великден, а чергите, завивките се перат преди празника. Ние бързаме, отказваме да споделим трапезата им, та ни изпращат с торба с хляб и прясно сирене

Ама пък какви усмивки грееха по лицата на възрастните хора, с какво удоволствие говореха за всичко... Та баба Анастасия ми разказа за първата си питка, докато сладко похапвахме от нейния хляб с нахутена мая и прясно сиренце. "На Благовещене мама ми сипа брашънце в нощвичките, донесе котленце с водица, солчица, хватената маица и ми показа как да замеся хлебче. Месих, тя гледаше и даваше акъл, мънинко се притеснявах, леко сълзици излянаха, ама стана хлебчето. Баба ми поля да се умия ръчинките в котленцето от замесването и после тая водица сипахме на плодно дръвче- ей при тая слива, хем мойте ръце да са плодовити, хем дървото да дава благ плод. Изпекохме хляба, раздадохме по мънинко на жените от селото, а те все хвалеха колко сладък хлебец съм направила. Ох, едното време много девойчета имаше и все на тоя ден месеха и раздаваха хлебчета..."

Отново гледка към езерото.....

И моя милост, в един от бункерите - така и не си дадох отговор как са мислели, че ще ги пазят от враговете при една евентуална война, ама .....луди соц години........строил Енвер бункери, а хората едва свързвали двата края......

Баба Анастасия ни разказа още доста неща, но за тях друг път ще разказвам. Срещата ни беше безкрайно вдъхновяваща за нас, научихме много интересни неща от нея и съседките и. Забавно беше, че при преминаването в Гърция около езерото в едно от селата срещнахме сина и снаха и, които работеха и живееха там и се канеха за празниците да ги наобиколят в Церье и се изумихме колко е малък светът и какви неочаквани срещи ни устройва....

И за да не досаждам само с хлебните теми, представям ви рибната ни трапеза за Благовещение:

Филе от пангасиус, запечено на фурна със сол, чер пипер, малко бяло вино, лимонов сок, дребно нарязан чесън. За гарнитура- аспержи със зехтин и пармезан, запечени за кратко, соеви кълнове и салатки, но снимките им се разминаха на тях.....нали все става почти тъмно додето сколасам, та снимките са си голям проблем.....

Розово / Pink

„Свети Спиридон Чудотворец направил грънчарското колело и решил да работи с него. Желанието му било огромно, но въпреки безкрайните опити все нещо не се получавало. Отчаял се свети Спиридон и заплакал. От покапалите сълзи глината се навлажнила и започнала да се извайва под ръцете му….”

За тази публикация  ме провокира Габи. Преди доста години за мен самата съществуваха няколко цвята, по-скоро три- бяло, черно и синьо. Бях си внушила, че нищо друго не ми отива, а преобладаващи в гардероба ми бяха черните дрехи. Разбира се, това докарваше до луд ужас майка ми, че и всички останали роднини, които все повтаряха да сменя гамата и да махна този цвят на тъгата. Явно обаче това си е типично младежко увлечение и тези идеи на възрастта са си просто етап от живота. Постепенно в гардероба ми се появиха и други цветови гами, никога не могат да влязат жълто, беж  и кафяво, просто наистина не ми отиват. 
Намират се няколко розови или розовикави парцалки, но не за тях е днешната публикация. Темата за цвета ме провокира, та нямам търпение и аз като малките деца да се похваля с последната придобивка, която е в пастелно бледо розово и пастелно сиво. Няма да представям дреха, а керамика.
Споделих за последното пътуване до Гложенския манастир, а след него естествено се отбихме и в Троян. Керамиката, която се е превърнала в емблема на традиционната българска керамика - наложена като елемент от Балкантурист по времето на соца никак не я долюбвам. Навсякъде по сувенирните магазини, по курортите тя е преобладаваща и е станала като емблема на страната. Та имам си аз едни керамици в Троян, чиято работа следя изкъсо, старая се да не пропускам нещо, сътворено от техните ръце - фамилия Йовкови. Бащата Николай Йовков е второ поколение грънчар, преподавал е в Средното училище за приложни изкуства в Троян, вече пенсионер, но "обречен на керамиката", както стои табелата в неговата работилница. Той работи сграфито -керамика. Сграфито е техника на украса на глинените съдове, при която най-напред съда се покрива с ангоба (воден разтвор на хума). След като изсъхне ангобата до восъчна твърдост се пристъпва към гравирането на орнаментите и иде ред на печенето на съда. После се ползват цветни и прозрачни глазури и отново се изпича съда. Тази технология е била преобладаваща в годините на Средновековието. 
   А дъщерята Ралица Йовкова също е керамик, преподавател в същото училище като баща си, заразена от вируса на грънчарството, но за разлика от баща си и дядо си експериментира с търсене на нови форми, глазури и цветове. Има свой собствен стил, който е разпознаваем и безкрайно ми допада. Може би мнозина от вас биха харесали само традицонната позната керамика, но като любител на точките не мога да пропусна тази част от нейната визитка и да представя няколко от последните и работи.
В неделя в Троян валеше силен дъжд, а аз бях забравила тефтера с телефоните, нямах спомен на коя улица живеят, но реших, че няма как в града да не ги познават. То не че Троян е малко градченце, бая озадачих хората, спирайки и питайки, почти се бях провалила със задачата. На финала познах къде е завоя и няколко къщи преди тяхната една жена любезно ни упъти. Николай беше там, а Ралица отсъстваще, а последните им творби бяха в пещта. Намерих малко от първата партида готови и така се превърнах в горд собственик на няколко купички и чашки в розово-сиво, е има  и в зелено, ама нека има и за следващ път....
Само съжалявам, че чинийките още не бяха излезли от пещта, но ще се пътува пак явно...

Едно малко странно на пръв поглед питие - горещ шоколад с розмарин.....Пробвах го преди доста време в едно заведение по време на среща с приятелка, беше много интересен вкуса.
Не пропуснах да го пробвам и у дома и отново ми допадна - в горещо мляко сипах разтопен натурален шоколад, едно стръкче розмарин и около лъжичка захар и оставих да кипне цялата смес.

И на финала едни усмихнати сладки - кокосово-шоколадови. Източник на рецептата- Роси....

Продукти:

350 гр. брашно

45 гр. кокосови стърготини - сложих 70 грама

250 гр. масло - ползвах 180 гр масло и 70 грама кокосово масло

1 ч.ч. захар

2 яйца размер L - при мен бяха ХL

1 ч.л. бакпулвер

2 ванилии

100 гр. натурален шоколад,нарязан на малки кубчета или шоколадов дропс

Приготвяне:

В купа сложете захарта и леко омекналото масло.С миксера, с бъркалките за тесто, разбийте да се обединят.Добавете едно по едно яйцата и продължете разбиването.

Следват ванилиите,кокосовите стърготини,брашното и бакпулвера,и отново обединете сместа.Накрая сложете парченцата шоколад и разбъркайте с шпатула.

Сложете купата във фризера за 10 мин. да стегне сместа,след което с леко намокрени или намаслени длани оформяйте топченца от маслената смес и ги подреждайте шахматно на разстояние 4 см. върху тава покрита с пекарска хартия.

Някои от тях за забава декорирах с орехи пекан и шоколад.

 Усмихнат ден!