ЧЕСТИТА БАБА МАРТА, ДО МАНАСТИРА "СЕДЕМТЕ ПРЕСТОЛА" И ЛИМОНОВ КЕЙК - в стил "От всичко по малко"

Този пост си стоеше оформен и забравен от миналата седмица, а днес, когато сигурно навред е пълно с прекрасни предложения за първи март, когато блоговете изобилстват с мартенички и знайни и незнайни вкусотии, аз пазя кревата, да не се премести, а с компютъра сме във вражда. Той бълва мейли - всички спешни, как не, телефоните звънят едновременно, а на мен ми иде да ги хвърля всичките навън. А съм като страдаща тийн- очите ми потичат само при погледа на екрана...
Този февруари нещо не ми допадна особено, след лежерно започналата година, изведнъж се струпаха нови задачи, заваляха отвред, от известно време все ми беше хладно, втрисаше ме, но си повтарях, че нямам право да се разболявам. То добре да си повтаряш и вярваш, ама нещата се случват въпреки волята ни понякога, а и май идва момент, в който ти се заповядва да спреш. И въпреки протестите на душата към тялото и молбите и да удържи поне още малко, противно на всички заклинания и молби, днес се събудих с ужасно главоболие, болки навред и дори идеята за закичване с мартенички не успя да ме извади от отнесеното състояние. Но да спирам да мрънкам, все ще мине и това, стягам се, няма да се залежавам, я....
И преди да прочетете стария текст, да ви честитя и аз Баба Марта, да ви пожелая да сте бели и червени, румени и засмени!

А като вляза в релси и приключа със задачите, защото в неделя вече трябва да съм здрава и да поема на път, няма да пропусна да проверя какви чудесии сте сътворили и да ви поздравя!

          Отправяме се на път към манастира "Седемте престола". Изглежда близо до София, а толкова отдавна се каним да идем до там, че сега спонтанното ни решение ни кара светкавично да се натоварим в колата и да потеглим към него. Понякога мразя навигациите в колата, но този път поне до главния път беше перфектна, после из Искърското дефиле все се опитваше да ни прати по някакви странни и почти черни пътища, но нали с питане далеч се стига, намерихме правилния път.
Да ви предупредя, ако решите да потеглите в тази посока, не тръгвайте по пътя за Своге, пълен е с дупки, имам чувството, че от соцвремената или началото на века двадесет и първи не е пипан. Понякога във времето на преход от зимата към пролетта не ми се ходи никъде, защото всичко е сиво, мръсно и захабено. Слава Богу, поне на места пробива зелена тревичка, но все още не може да победи в битката с мрака и студа. Планината също беше леко враждебна, в унисон със сезоните, сякаш не искаше да разреши на слънцето да зарадва хората, да даде живот на набъбналите пъпки, а искаше да продължи страданието им от студ и зима. Може и да сме я поразсърдили нещо, но този път не пожела да разкаже...
Пътят е невероятно живописен, реката се вие в планинските пазви, пътят търси нейните извивки, минава се през селата, така поетично описани от Вазов, покрай скалата, на която Дядо Йоцо сядал "да гледа Новата България". Пътят обаче не дава възможност да се отплесваш в гледките, защото дупките гостоприемно са зяпнали и гладът им е доста свиреп, та лесно може да се попадне в капана им. А около Церово тъкмо видях фантастичното място за снимка, намерихме удачно място за автомобила, а то се оказа грандиозно сметище, от онези с дърветата, закичени с полиетиленови торбички и веещи се гордо от ветреца. Е, решихме, че лоши примери от действителността няма да колекционираме и затова се върнахме обратно в колата и с шеги и песни продължихме пътя.

Манастирът "Света Богородица" е по-популярен с името "Седемте престола", заради седемте параклиса на храма. Главният олтар е най-голям, намира се на традиционното си място, а около него има странични ниши, също с олтари.
Външният вид на самата църква, поправена според надписа над входа през 1868 г. не прилича на останалите кръстокуполни църкви, покривът някак крие страничните кръстни рамена, а заедно със съседните сгради създават един завършен ансамбъл.

Манастирът е вдъхновил Вазов да напише "Клепалото бие", а импровизираната музейна сбирка би накарала доста кулинарни блогъри да погледнат със завист към многобройните пропсове- то пешкири ли не щеш, то дървени неща.....

Долу вдясно можете да видите и прословутата сцена на Благовещението, а до завесата Зографът нарисувал мартеничка.

Разгледахме, поразходихме се мъничко, седнахме да хапнем в едно малко кръчме до манастира и поехме обратно към София, този път през Ботевград и магистрала Хемус, това всъщност е по-добрият избор на маршрут, но пък сега вече знам, нали опитът е най-добрият учител!

Е, ако си мислите, че само с гледки ще ви нахраня, сбъркахте, има и нещо сладичко, което още топличко понарязахме, но има и такива моменти, ароматът на кейка е виновен и Негово Величество Лимонът....., не ние.

ЛИМОНОВ КЕЙК

Необходими продукти:

2 малки яйца

4 белтъка /останали нещастни в хладилника/

100 мл олио от гроздови семки

сока и кората на 1 лимон

100 мл прясно мляко

1 1/2 ч. лъж. бакпулвер

1 3/4 ч.ч. захар

щипка сол

2 1/2 ч.ч. брашно

малко масло за намазване на формата и брашно за напудрянето и

И един поздрав от разцъфналата камелия на майка ми, така, за вдъхновения преди да започнете приготовлението....

Приготовление:

Белтъците се разбиват с миксер заедно с 1 чаша от захарта и щипката сол. Двете яйца разбивам с останалата захар в друг съд, добавям олиото, млякото, сока и кората на лимона, на финала пресятото брашно и бакпулвера, с шпатула разбърквам леко с белтъците сипвам във формата и пека в предварително загрята до 180 градуса фурна около 45 минути, проверявам с клечка, това вече си зависи от фурната, от големината на формата и много други фактори. Ако ви се харесва напудрете с пудра захар, може и с лимонова глазура, но ние нямахме търпение да чакаме дълго охлаждане и решихме да го срежем. Но пък беше толкова вкусен и ароматен, ненатрапчив със сладост, а с леко киселко усещане, а от повечето белтъци и приятно сочен и крехък.....